Намирайки се в подножието на Планината, гледайки към заснежените върхове, виждаш малцина смелчаги, носени на крилете на своите „вълшебни” дипломи. Те бързат ли, бързат към разположените навред образователни институции-хранилки.
Уверени, устремени напред и напълно некомпетентни, те се извисяват в небесата, носени на лифт, наречен „връзкарство.” За техните дипломи важат други природни закони- при тях бакалавърската степен има по-голяма тежест от магистърската, четири (години) е повече от шест (години). Нулевият стаж в областта на образованието е предимство. Докторската степен- тежка обремененост, от която всеки директор бяга. Участието в проекти на европейско равнище е нещо, по-неразбираемо от китайска азбука.
Изкачваш се бавно и тежко, виждайки как държат вълшебните дипломи в ръцете си. Те те изпреварват, защото си бакалавър, а те са магистри- просто са се родили една година преди теб. Няма значение, че си учил точно толкова години колкото тях и че дори ти е преподаване една дисциплина повече. Ти имаш по-ниска степен и директорът на всеки връх на тази заснежена планина ще ти го каже. „Той/тя е искрен/а”, мислиш си, „Имам нужда от онези, хубавите вълшебни дипломи.” Чуваш все този отговор на десетки места и знаеш, че хората са прави.
Вятърът в планината духа силно, тежко, иска ти се да пристигнеш по-скоро високо горе, да си намериш топло местенце, някое, което е само за теб, където да дадеш всичко от себе си. „Моето училище”, казваш си ти замечтано.
На следващата година започваш похода отново. Но този път не си сам. До себе си имаш приятел, с когото завършвате магистратура. Той е популярен в своя град учител, известен с оригиналното си мислене и любовта на учениците към него. Той преподава доброволно в научна школа, даваща златни медалисти на международни олимпиади. В сравнение с него ти си никой- скромен, без опит и без слава.
Изкачваш се с надежда, вече сигурен в себе си. Виждаш пак онези, с „вълшебните” дипломи, блестящи ярко на слънцето, някъде в далечината. Те бързат ли, бързат. „И аз съм като тях”, мислиш си, „Вече имам какво да покажа. Сега мога да служа на Моето Училище.” Вървиш смело, мислейки си за усмихнатите колеги, които всеки ден ще те гледат с оптимизъм и радост, че си сред тях. И хубавите часове, в които учениците ще осъзнават света и себе си!
„Благодаря, ще ви се обадим”, казва ви секретарката и завежда молба под номер ХХХХХХ. Няма да получите съобщение за резултата- вие не сте одобрен. На едно място вместо вас е предпочетен човек с „вълшебна” бакалавърска диплома и без никакъв стаж; на друго място е обявен конкурс за учител по два предмета, толкова несъвместими, колкото обучение по йога и медитация във Варшавското еврейско гето през 1943 г. Третото място ... просто е заето от поредния човек, който има нужда от работа преди пенсиониране. „Вярно е”, преценяваш нещата трезво, „В моята специалност има малко свободни часове и хората се нуждаят от тях. Сигурно ще си намеря нещо.” Спираш се да отдъхнеш след бурното изкачване. Поглеждаш надолу- още толкова много бързат ли, бързат с „вълшебни” дипломи в ръка! Те се бутат, събарят се. Стават все повече. Миналата година бяха толкова малко... Но какво става? Някой потупва рамото ти с ръка.
„Връщам се”, казва тихо твоят приятел, „Казаха ми, че за това място искат бакалавър, а не магистър”. Той е примирен. Но сега ти поне РАЗБИРАШ какво се случва.
Ти никога не си имал „вълшебна” диплома. Твоята диплома е „нормална”, тя е изкарана честно и с много труд. Взел си я с много надежда преди месец, а съвсем скоро ще си я захвърлил в шкафчето.
Ти никога няма да разбереш как се случва всичко това: как математикът преподава философия, как бакалавърът има предимство пред притежател на докторска степен, как английски език се преподава от учители, които могат да кажат само “Гут”, без да знаят, че това е немско произношение. Но това не е случайно, защото хора стават директори без педагогически стаж в столицата на твоята Страна на вълшебните дипломи, а районният инспекторат има двама директори, които водят съдебни дела един срещу друг.
Но снеговете бавно се топят. Върховете се снижават, а училищата намаляват. До онзи, гадният момент, когато ще останат само хората с „вълшебните” дипломи. Тогава учениците ще знаят повече от своите учители. А ще дойде и денят, когато те, некомпетентните, няма да имат нужда от своите дипломи-протекции, защото няма да има ученици. Техните родители отдавна ще са заминали в другата страна, тази на Невълшебните дипломи. И тогава те сами ще трябва да извървят дългия път надолу към долината, където ще ги чакат пустеещи земи и празни стаи.
